brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Европейската сигурност в условията на неолиберализъм
Доклад на проф. д.н. Стоян Денчев на Международната научна конференция в НБУ
Aвтор: Проф. д.н. Стоян Денчев   28 Май 2017 

Неолиберализмът подчинява смисъла на човешката същност, на въпроса за икономическия „порядък“, който издига потреблението и консуматорския манталитет във „висша“ ценност


И сега, все още доминиращата в Европа неолиберална идеология създадава предпоставки и реални условия за изместване на фокуса на развитие на съвременната европейска цивилизация от националните държави в посока към транснационалните конгломерати. Проекциите на европейското политическото лидерсвото в условията на съвремения неолиберализъм показва тотално изместване на това лидерско проявление от основополагащите принципи, правила и технологии както от научната, така и от практическата трактовка на лидерството, разбирано като такова, което е в служба и в полза на цялото общество и подпомага общественото развитие.

НЯКОИ БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ СЪВРЕМЕННИЯ НЕОЛИБЕРАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ МОДЕЛ

Едва ли има съмнение, че освен в Европа и в останалия т.н. развит свят, основният политически модел със съответната политическа система е този на неолиберализма. Известно е, че по дефиниция, неолиберализмът е доктрина за дерегулация и ограничаване на намесата на държавата в икономическия живот в полза на разширените възможности за действие и реализация на интересите на транснационалните компании и банков капитал. Естествено, основната цел е постигането на максимални печалби за корпорациите, разбирани като транснационални финансови и бизнес субекти. Необходимо е да припомним, че от доктринална гледна точка, най-ярките представители на неолиберализма са Фрайбургската школа, Чикагската школа по икономика и Австрийската икономическа школа, чийто разработки и постановки са в основата на конкретните политики на Световната банка, Световния икономически форум и Международния валутен фонд и въобще в онази географска топология на света, разбирана и определяна като евроатлантическо политическо пространство (на това място задължително трябва да добавим Япония, Южна Корея, а защо не Австралия, Нова Зеландия и Канада). Тук не трябва да се заблуждаваме, че неолиберализмът се занимава единствено с въпросите на финасите, икономиката и бизнеса като цяло. На практика, неолиберализмът излиза от рамките на икономическото развитие, както и от перспективата за това развитие, и завладява не просто политическия живот, а въобще обществения живот във всички негови аспекти. Фактически се наблюдава опит да се подмени начина на мислене на хората, тяхната култура, ценностите и възприятията им спрямо действителността, които се базират изключително на изградената им народностна и национална идентичност. И тази подмяна, като се има предвид качеството на живот и духовно развитие, съвсем не е в полза на по-голямата част от обществото. Защото неолиберализмът подчинява смисъла на човешката същност, на въпроса за икономическия „порядък“, който да предпостави къде, как и в какви количества да се произвежда, издига потреблението и консуматорския манталитет във „висша“ ценност. Т.е., тук става въпрос за тип регулация на обществото, чрез т.нар. „невидима ръка на пазара“. На теория това би следвало да изключва каквито и да било конфликти, безредия и противоречия. Но действителността е съвсем различна. Не само, че няма изключване на възможностите за възникване на кризи, които далеч надхвърлят наблюдаваното до скоро тяхно локално разспостранение, но тези кризи се задълбочават и на практика вече представляват глобална световна криза на ценностите. От развоя на събитията през последните четири-пет години на територията на Европа и в частност в рамките на Европейския съюз (ЕС), може да се установи, че не само липсва защита на интересите на националните общества, но и че се задълбочава неспособността да се преодоляват възникващите кризи.

В потвърждение на горните изводи, се явява и едно съвсем „прясно“ изследване на Групата за анализи и прогнози – Economist Intelligence Unit, ситуирана в орбитата на известното британско списание „Economist“. Това изследване отразяващо т.н. Индекс на демокрацията (за 2016 год.)  беше публикувано в началото на тази – 2017 година. Според него броят на истинските (разбирай неолибералните) демокрации в целия свят (в повече от 200 изследвани държави) е паднал от 20 на 19 в сравнение с предишната година, а в повече от 72 държави се установява упадък на демокрацията. Дори САЩ, които в края на 90-те години на миналия век и до сега, бяха представяни на върха на либералната демокрация и като неин пазител вече са класирани в раздела „дефектни демокрации“. Основният измерител на този Индекс и водеща особеност на тези демокрации е разко спадналото доверие към институциите. В частност, тази особеност с голяма сила на проявление се наблюдава и в Източноевропейските държави. През месец юли 2016 год. в едно от най-известните световни списания „Journal of Democracy“– апологет на либералната демокрация, се появи статия в която се обосновава извода,че в развитите страни на Европа и Северна Америка пада доверието на само към институциите и политиците на либералната демокрация, но и към самата либерална демокрация. Пак там, се показва възможността и реалната готовност да се приемат и други форми на политическо управление, включително и т.н. нелиберални авторитарни версии на демокрацията и дори военни режими.

Едно друго потвърждение на тезата за упадъка на неолибералната демокрация е глобалната делигитимация на „отвореното общество“ като неин ключов идеологически инструмент. Когато в края на ХХ век в бившите социалистически страни бяха създадени институти и фондации с наименование „Отворено общество“, това означаваше най-малко две неща:

Първо: неограничаваната с политически инструменти свобода на словото. В началото това изглеждаше добре, защото се търсеше рационалност на цялата и неограничавана истина при тоталното информиране. След BREXIT обаче се разгърна невиждана либерална истерия, която обвини тоталната свобода на словото като основна причина за създаването на едно „постистинно общество“?!

Второ: практическото налагане на неолибералната идеологема за „свалянето на границите“. Стартът на тази идеологема беше поставен от президента на САЩ Роналд Рейгън на 12 юни 1987 год. пред гражданите на Западен Берлин, когато той призова за събарянето на Берлинската стена. И да видим каква е равносметката. От 1945 год. до 1991 год. изградените между различни държави стени са 19, а до 2014 год. те вече стават 64. През последните 15 години нови 30 държави започват да строят преградни стени. Като капак на фиаското на тази идеологема г-н Тръмп започна усилено да строи стената с Мексико с дължина около 3200 километра. След Великата китайска стена, стената между САЩ и Мексико е втората тай-голяма в света. И ние не останахме назад – след еуфорията от „избухването“ на демокрацията в нашата страна и развалянето на преградното съоръжение между България и Турция, сега с пълна сила се строи преградна стена между тези две държави и като потвърждение на горните тенденции и като механизъм за тотална корупционна практика.

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ЛИДЕРИ В УСЛОВИЯТА НА НЕОЛИБЕРАЛИЗМА. А СЕГА НАКЪДЕ ?

Напоследък остро се поставя въпроса за характера на съвременните политическите лидери в условията на неолиберализма. И преди всичко върху тяхната идейна идентификация, тъй като именно тя е тази, която налага на обществото тезите и нормите на поведение. Днес, все още в света на политиката се говори за "ляво“ и „дясно“, като основни идентификационни идеологеми. Тук ще прескоча възможноста за обосновка на практическото безсмислие на тези идеологеми. Само ще подчертая че, идентификацията на политическите лидери по оста ляво-дясно е просто подмяна на истината за действителните им нагласи, убеждения и начин на мислене и действия. Т.е., в случая може да се установи заблуда на обществото от страна на политическите лидери по отношение на идейната основа на управлението. Към това следва да се добави и налаганата неолиберална теза от същите тези лидери, че човек е свободен, защото е свободен да преследва собствените си интереси. Но факти като безработицата, ниският стандарт на живот на голяма част от хората, унищожаването на т.нар. средна обществена прослойка, ниската степен на защита и сигурност, не просто опровергават посочените идеологеми, но и разкриват характера на политическите лидери в условията на неолиберализма като носители и изразители на идейност, противоречаща на действителните национални интереси.

В представеният до този момент анализ, като че ли акцентирахме нашите разсъждения върху т.н. „десни“ политически лидери. Ако продължим в тази посока, дстатъчно е само да посочим името на канцлера на Германия – г-жа Ангела Меркел. И действително, като събирателен образ на „десен“ европейски неолиберален лидер г-жа Меркел концентрира  в себе си всички отличителни характеристики на този тип политически лидери. Същото се отнася обаче и за т.н. „ляво“ политическо пространство. Определено може да се твърди (а и то е наблюдаемо), че глобализацията и перманетната криза на либералната демокрация продуцираха криза и в социалдемократическата левица. Тази левица достигна своя апогей на развитие непосредствено след втората световна война до 80-те години на миналия век в условията на кейнсианската регулация на икономиката. Преходът обаче към глобализиращия се неолиберален капитализъм постепенно започна да обезсилва социалната държава. Постави се началото на кризисен процес в т.н. системна левица, която разчиташе на силата на социалната демокрация, подкрепяна от инстументите, свързани с преразпределителната роля на държавата. В своя опит да намери съвременен път на развитие левицата се хвана като удавник за сламка за идеологиите и политиките за „Третия път“ на Тони Блеър и за „Новия център“ на Герхард Шрьодер, в периода на разпад в Югоизточна Европа. В последствие, задълбочаването на кризата на либералната демокрация засили кризисните процеси и в левицата. Левите партии в Европа започнаха да губят позиции, като това особено ярко пролича по време и след финансовата и икономическа криза през 2008 год. Независимо от напъните за възраждането на европейско ляво, чрез фигури като Алексис Ципрас, с пълна сила продължава маргинализацията на този тип системна социалдемокрация. Засега, в световен мащаб, единствено лявото във вид на „социализъм с китайско лице“ или на виетнамския тип социализъм продължава ускорено своя възход.

Очевидно е, че в досега съществуващия си вид левицата отива към миналото. Може би е възможно някакво нейно възраждане, в епохата на постнеолибералната демокрация, но само във нова форма и с ново съдържание.

От казаното до тук е ясно, че както европейското неолиберално „дясно“, така и неолибералното „ляво“ са в дълбока криза. 

Сега ще се опитаме да апроксимираме едно американско социологическо изследване за нуждите на европейското политическо развитие: през 2003 год. гражданите на САЩ показват най-голямото си уважение към трите най-недемократични институции в воята страна – Върховния съд, Федералния резерв и въоръжените сили.  В края на 2016 год. изследването демонстрира сриване на доверието кам Върховния съд и Федералния резерв, като единствено се е запазило и дори се е увеличило доверието към въоръжените сили. Това е ясен индикатор, че една голяма част от американците са готови да отхвърлят традиционните политически институции и политиците, за сметка на твърдо, нетрадиционно  управление. И както вече се видя, изборът на г-н Доналд Тръмп за президен на САЩ потвърди тази тенденция за възход на нелиберални, популистки лидери. Друг е въпросът, че тези лидери не срещат единодушна подкрепа. И това не е случайно?!

Но да се върнем отново в Европа. Определено може да се направи извода, че националните общества са поставени в ситуация, при която образованието вече не е поле на интелектуалното развитие, а е пазарна ниша, здравеопазването вече не е действителна част от националната сигурност, а е пазарна ниша, културата не е състояние на духа, а е пазарна ниша, изкуството не е еманация на човешкото разбиране за красивото и грозното, за доброто и злото, за ценностното и пошлото, а е пазарна ниша. Именно в тази среда и при тези условия, политическите лидери не просто функционират, но и успешно налагат принципи, норми, закони и политически практики. Кое е онова, което им го позволява, при условие, че е очевидна деструктивността им спрямо действителния национален обществен интерес? Въпросът преди всичко опира до истинската, а не на базирана на закони и други нормативни актове легитимност на политическите лидери.

Легитимирането на политическите лидери в условията на неолиберализма има своите три основни фундамента – политическата система, т.нар. „гражданско общество“ (в по-голямата си част създадено и отглеждано от самите тях) и медиите.

Политическата система, определяна като „демократична“, на практика до избирането на г-н Доналд Тръмп за президент на САЩ, (примерът с избирането на г-н Радев за президент на България е същият) предопределяше „вота на народа“ само на политически лица, които предварително са договорени по отношение на постановката, че единствено правилна е либералната технология на управление, осъществяваща се посредством понятието за интерес, но интерес, който е съсредоточен в сферата на материалното благополучие. В този смисъл, всяко отклонение от неолибералната идея се обявява за недемократична, непременно й се търси аналог с доктрини като фашизма, националсоциализма или с идеологии като комунизма. На публично ниво, образът на подобни лидери, излизащи от парадигмата на неолиберализма, се демонизират и в крайна сметка се описват като маргинали, даже и в случаите когато те имат идеи, очевидно логични и възможно работещи по отношение на защитата на националния интерес. По този начин политическият терен е напълно разчистен и е въпрос на изборни технологии, за да се усвои властта от онези политически лидери, подчинени на неолибералната идея. Без значение и последици остават случаите на фалшифициране на изборите, на грубите манипулации по отношение на персоналните качества на лидерите, както и факта, че за дълги периоди  (поредица от мандати) на политическата сцена се наблюдават едни и същи лица. С други думи можеше да се каже, че политическата система функционира като формула за усвояване на власт с предварително известен резултат. И в този смисъл, политическите лидери в условията на неолиберализма не просто правят отказ, но и стават неспособни да притежават една от най-важните характеристики на лидера, а именно да предлагат идеи в полза на националните общества, но и да чертаят пътя за тяхното осъществяване.

Защо може да се определи т.нар. „гражданско общество“ като втори фундамент на легитимацията на политическите лидери в условията на неолиберализма? По дефиниция, гражданското общество е доброволно обединение от хора, чиято основна и единствена задача е постигане на обществено значими и полезни цели, като задължително то се самоорганизира, самоконтролира, самофинансира и е извън тежненията на политическите организации и държавните институции, но действа в рамките на закона. На практика обаче, тази дефиниция никога не е била изпълвана със съдържание или ако това се е случвало с отделни неправителствени организации, то тяхното значение за обществено значимите и полезни цели е незначително и фактически няма отношение към уреждането на обществените отношения в полза на националния интерес. В повечето случаи представителите на т.нар. „гражданско общество“ са организации, които доказано са финансирани отвън, като това финансиране без съмнение идва от ясно видими чуждодържавни, корпоративни, религиозни, псевдорелигиозни, бизнес или финансови субекти. Като пример можем да посочим, че според изнесена в публичното пространство информация, така наречените „грантаджии“ са „усвоили“ милиарди долари, без да има яснота нито в целите, нито в постигнатите резултати в полза на отделните национални държави. Поради характера на финансирането им се очертават и действията, развиваните тези и идеите на тези НПО-та, които задължително са в защита и синхрон с неолибералните тези и идеи, налагани именно като политики и политически практики. Ето защо може да се каже, че тези организации, които би следвало по дефиниция да развиват дейност на полето на неправителствения сектор, всъщност са в порочна симбиоза с политиците, съответно с политическите лидери в условията на неолиберализма. През тяхното публично говорене, осъществяването на протести и антипротести, както и всякакви други различни публични изяви, определящите се като представители на „гражданското общество“ се явяват не просто защитници на политическите лидери, но и налагат на обществото ролята си на морален съдник, нравствен цензур и „демократичен“ стожер, изживяващ се като последна инстанция на демократичното. Именно тази симбиоза дава основание за твърдението, че т.нар. „гражданско общество“ се явява неразделна част от конструкцията на легитимация на неолибералните политически лидери.

Но разбира се, политическата система и „гражданското общество“ не биха били достатъчни за легитимацията и легитимирането на политическите лидери в условията на неолиберализма, ако липсваха медиите, базирани на най-съвременните постижения на информационните и комуникационните технологии, които да фиксират на публично равнище тяхната легитимност. А това става възможно благодарение на факта, че съвременните медии са променили своята същност чрез своите три проявления на „преносители на информация“, „трансформатори на информация“ и „медиатори“.

Що се отнася до първото проявление, тук вече нещата започнаха да се променят в „положителна“ посока. Съвременните социални мрежи, като основна част от механизмите на е-Управлението и в частност на е-Демокрацията, напоследък започнаха да променят съществуващото статукво. Показателен в това отношение беше примерът с предизборната кампания на Доналд Тръмп. Без да робува на стереотипите, той изпращаше своите послания именно чрез социалните мрежи, а т.н. конвенционални медии „бяха длъжни“ да го отразяват. Според данни от американски изследователски центрове, по този начин г-н Тръмп е успял да „спечели“ повече от 5 милиарда долара, докато неговия конкурент в изборната надпревара – г-жа Хилари Клинтън е „олекнала“ с малко повече от 10 милиарда долара. За сравнение президентът Обама също е използвал тактиката на президента Тръмп, но неговото „постижение“ е само 1 милиард долара.

Второто проявление – медиите като трансформатори на информация, също търпи развитие. В досегашната социална практика в продължение на години доминираше тезата „това е вярно, защото го пише във вестника или защото го казаха по телевизията или радиото“. „Да ама не“ ! (популярен израз на българския политически коментатор г-н Петко Бочаров) Техниката и технологиите на които се базира е-Управлението започнаха да променят тази остаряла парадигма. През последните месеци, в специализираните научно-изследователски, технологични и социални медийни центрове не само започна да се говори, но и да се предприемат практически действия за отстраняване и недопускане в социалните мрежи (напр. Фейсбук) на съзнателно или несъзнателно тиражирана грешна информация и в частност на фалшиви новини.

Третото проявление е това, което дава възможност да се подмени действителната същност на политическите лидери по отношение на тяхната идейна анонимност.  Всъщност, политическите лидери в условията на неолиберализма не притежават собствена, автентична идейност, основаваща се на изконни и общоприети ценности, характерни за националните общества, а функционират под знака на привнесената им от неолибералната идея ценностна система, обслужваща транснационалния капитал и бизнес. Именно в тази посока медиите като „медиатори“ осъществяват манипулация на общественото мнение, като представят политическите лидери в условията на неолиберализма като същински политически титани, способни на отговорност пред националните интереси. При това медиите правят всичко това убедено, тъй като самите те са вече корпоративни субекти и естествена част от субектите, представляващи неолибералната идея. Ето защо, по отношение на процеса на легитимиране на политическите лидери, въпроси като „журналистическа обективност“ и „свобода на словото“ (разбирана като свобода на медиите) са просто понятия, напълно изчерпани от съдържание, но налагани като неотменима парадигма. В този смисъл ролята на медиите е двойно деструктивна, тъй като освен публичното фиксиране на легитимацията на политическите лидери в условията на неолиберализма, действат деструктивно и спрямо системата на идентичност на самото национално общество. Всъщност, става дума за действия, които ерозират устоите на обществото, превръщат неговите членове в колебаещи се, несигурни в нагласите и начина си на мислене хора, които в крайна сметка нямат друг вариант, освен да приемат да са просто обслужващ персонал и консуматорски биологични единици.

Представената теза се подкрепя и от последния доклад (2016 Annual Global Study) на една от най-големите консултантски компании в света – Edelman Trust Barometer. В доклада се посочва, че общественото доверие в традиционните медии е достигнало най-ниските си нива, като хората все повече предпочитат да се информират и да вярват на приятелите си и на своите познати чрез Интернет, възприемайки ги като безалтернативен източник на новини и забележете на истини. В допълнение към горния извод, за пръв път обществено мнение в 21 от общо 28 водещи държави в света, в които е проведено изследването е категоризирано като недоверчиво към правителства, бизнес, неправителствени организации и традиционни медии. От научна гледна точка това изследване и най-вече резултатите от него могат и трябва да се обясняват не само на основата на т.н. социални науки, но и чрез постулатите и механизмите на науката за информирането (Informing Science).

И така, какво може да се каже обобщено за същността и характера на политическите лидери в условията на неолиберализма, като си има предвид отстояването на националния, обществен интерес? Преди всичко следва да се посочи, че при този тип политически лидери става въпрос за мимикрия на политическата им същност. До сега, тази мимикрия водеше след себе си отказ от това да се защитават интересите на националните общества в полза на транснационалния капитал и бизнес. В този смисъл, политическите лидери в условията на неолиберализма фактически функционират като чуждо тяло за тези общества. Възможно ли е обаче това да се промени? Възможно ли е политическата система, пряко обвързана с мощта на бизнеса и капитала да бъде елиминирана от обществения живот? На пръв поглед това изглежда невъзможно в условията на материалния свят, в който живеем. Но въпреки това, неолиберализмът не е безалтернативен. Защото неолибералната идея не отчита факта, че националната държава, като форма на управление на обществото съвсем не е „мъртва“. Напротив, всичко сочи, че налаганите общи норми, например в рамките на ЕС, в повечето случаи не се изпълняват и не защото има някаква организирана съпротива от страна на страните членки, а защото те влизат в непреодолимо противоречие със спецификата на онова, което определяме като нации. В този смисъл, алтернатива може да се търси по посока на договарянето на отделните национални интереси и търсенето на пресечната точка на тези интереси, без това да води до ощетяване на нациите и без да накърнява ценностната им система и специфичната им култура. В тази посока вече може да се каже, че се наблюдава ясна тенденция. В много страни от света настъпват ясно видими политически промени, които обобщено могат да се определят като отказ от подчинение на нормите и принципите на социално-политическия модел, предполагащ грубо „администриране“ и контрол върху глобализма и предизвикващ драстично изкривяване и нарушаване на обществената комуникация..

Разбира се, споменатите тук примери имат различен характер, съдържание и форма, но преминавайки от частното към общото, в крайна сметка става въпрос за своеобразна защита и реставрация на функциите на националната държава. Доказателствата за това (на друго, по-високо ниво) могат да се намерят в т.н. BREXIT – напускането на Европейския съюз от Великобритания. Като примери в подкрепа на тезата за избор на нови алтернативи, могат да се посочат действията на унгарския премиер Виктор Орбан и останалите ръководители на страните от т.н. Вишеградска четворка. Но списъкът от примери може да се продължи с провежданата от президента на Руската федерация г-н Владимир Путин политика или пък политиката и практическите действия на президента на Република Турция г-н Реджеп Таип Ердоган. Разбира се, за всеки един от тези примери може да се намери основание за критика, включително и по теми като нарушаването на човешки права или свобода на словото, но всъщност става въпрос за търсене на начини именно за реставрация и възраждане на функциите на националната държава. И е естествено, че този процес вече налага утвърждаването на нов тип лидери. В тази връзка, може би тези алтернативи събирателно биха могли да се определят като доктрина на патриотичния прагматизъм, която ще роди действителните политически лидери на съвременния и бъдещ свят.

Началото вече беше поставено. Победата на г-н Тръмп в надпреварата за президент на Съединените американски щати отключи и „пусна в действие“ дългоочакваната вълна на реални политически промени в целия свят.

И отново да се върнем на Европа. По сигурен ли е сега нашият континент сега. Дефинитивният отговор е – НЕ!!

Не, защото няма единна европейска армия (дали е необходимо и възможно да има такава е друг въпрос)!

Не, защото почти ежедневно в различни страни на „старата“ Европа се извършват кървави атентати!

Не защото пожарите в Западните Балкани са на една искра разстояние!

Не, защото в действителност Европа се развива и ще продължава да се развива на няколко скорости!

Не, защото на европейската политическата сцена се появиха и набират сила популистки партии и лидери!

Не, защото в крайна сметка съществува и се задълбочава огромно социално неравенство!

И нека все пак да завършим оптимистично – обединена Европа има бъдеще, и това е бъдещето с нейните бъдещи нови лидери. Пример за това е изборът на г-н Емануел Макрон за президент на Франция ...

Още по темата:

Модел за превенция и противодействие на корупцията

Черноморската зона и националната сигурност

Глобални заплахи и интегрирана сигурност

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2017 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук