brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Двете измерения на свободата
Ценност или фактор за смисъла на живота
Aвтор: доц. д-р Мюмюн Тахир   08 Февруари 2016 

Свободата е една от основните философски категории, характеризиращи същността на човека и неговото съществуване. Идеята за свободата заема важно място във всички философски и религиозни системи.


  

Свободата е една от основните философски категории, характеризиращи същността на човека и неговото съществуване. Идеята за свободата заема важно място във всички философски и религиозни системи.

1. Понятие за свобода

За основен въпрос, свързан с проблема за свободата, се смята връзката между свободата и необходимостта, детерминизма и индетерминизма, между фатализма и волунтаризма, между произвола и анархията, между равенството и справедливостта. Свободата почти винаги и от повечето автори се разглежда във връзка с проблема за избора и отговорността.

Орлин Загоров определя свободата на волята като понятие, означаващо възможност за безпрепятствено вътрешно самоопределение на човека при изпълнение на едни или други личностни цели и задачи. Волята е съзнателен и свободен стремеж на човека към осъществяване на целта, която за него представлява определена ценност. Волевият акт, изразяващ ангажимент (отношение), има характер на духовно явление, коренящо се в структурата на човешката личност. Волята е противоположна на импулсивните стремежи и влечения, на виталните потребности на човека. Понятието „воля” се отнася за зрялата личност, която напълно си дава сметка за своите действия и постъпки.

За да се разбере същността на феномена „свобода на личността”, е необходимо да се ориентираме в противоречията на волунтаризма и фатализма, да определим границите и необходимостите, без които е немислима реализацията на свободата.

Волунтаризмът  е признаване първичността на волята над другите прояви на духовен живот на човека, включително мисленето. Корените на волунтаризма се характеризират в християнската догматика, в ученията на Кант, Фихте, Шопенхауер, Ницше. Волята се смята за сляпо неразумно първоначално на света, диктуващо своите закони на човека. Да се действа в духа на волунтаризма означава да не се съобразяваме с обективните условия на битието, със законите на природата и обществото.

Фатализмът предопределя изначално целият ход на живота на човека и неговите постъпки, като обяснява всичко или със съдбата, с волята на Бога, или с категоричния детерминизъм (Хобс, Спиноза, Лаплас). Фатализмът не оставя място за свободен избор и не дава алтернативи. Желязната необходимост и произтичащата оттук предсказуемост на основните етапи в живота на човека – са характерни за астрологията и другите окултни учения на миналото и настоящето, за различните социални утопии и антиутопии.

Европейската традиция често употребява термина „свобода” като аналог на „воля” и, противопоставяйки понятията необходимост, насилие и робство, ги свързва с отговорността.

Отговорността  е категория на етиката и правото, отразяваща особеното социално и морално-правово отношение на личността към обществото, което се характеризира с изпълнение на  нравствения дълг и правовите норми.

Най-дълбоко решение на проблемите за свободата и отговорността може да се намери в трудовете на руските религиозни мислители – Н. Бердяев, С. Булгаков, Ив. Илин, С. Гершензон, Ф. Достоевски и др., за които свободата е мярка за достойнството на личността, а отговорността – мярка за човечност и критерий за висши нравствени начала. Разглеждайки съотношенията между свободата и отговорността като магистрално направление за развитието на социума, руската философия не ги поставя извън етическите измерения. Етиката е свързана с понятията съвест, дълг, чест, достойнство  на конкретната личност. В такъв аспект личността е човек постъпващ, начинът на неговото съществуване е отговорната постъпка.

2. Свобода и необходимост

Истински философският смисъл на проблема за свободата се разкрива в диалектическата връзка между свободата и необходимостта. Проблемът се състои в това, как свободата и необходимостта се отнасят една към друга, как необходимостта допуска свободата и как свободата се осъществява посредством необходимостта.

В зависимост от това как се разбира връзката между свободата и необходимостта, в историята на философията се открояват два вида детерминизъм:

– метафизически детерминизъм;

– диалектически детерминизъм.

От своя страна, метафизическият детерминизъм се проявява в две основни форми:

 – абсолютен теологически детерминизъм (божествен провиденциализъм);

 – материалистически метафизически детерминизъм.

Метафизическият детерминизъм поддържа разбирането, че всичко в света е подчинено, обусловено, закономерно, детерминирано (обусловено) като реална промяна, движение и развитие. На причинността (каузалност) се подчиняват и човешките действия. Усещането, че проявяваме „свободна воля”, е илюзия. Според най-ярките представители на теологическия метафизически детерминизъм, Августин, Калвин, Лутер, всичко в света и в живота на хората винаги и безусловно е детерминирано от всемогъщата воля на Бога. Животът на хората, следователно, е предопределен във всички негови направления и прояви. Лутер пише: „Да потвърждаваш свободната воля, значи да отричаш Христа.”

Материалистическият метафизически детерминизъм отрича божественото провидение, но обосновава всеобщата причинност и абсолютна необходимост на явленията в света с неговата обективна същност и природа, в които няма място за свободна воля (Демокрит, Спиноза, Дидро, Хелвеций, Холбах).

Хегел пръв от европейските философи схваща взаимоотношението необходимостта и свободата от диалектическа гледна точка. Противоречието между тях според него трябва да се разреши не чрез фактическото зачеркване на единия полюс на обективния процес на развитието на света, а разглеждайки ги в тяхното диалектическо единство. Хегел определя свободата като „осъзната необходимост”.

Спиноза: „Свободно се нарича това нещо, което съществува от самата необходимост на своята природа и се определя да действа само от себе си; а необходимо е това нещо, което се определя да съществува и да действа по известен и определен начин от едно друго нещо.”

Крайната цел на този процес е „скок от царството на необходимостта в царството на свободата”. „Царството на свободата” ще бъде пак „царство на необходимостта”, но вече по-дълбоко схваната и осъзната по пътя на развитието на човешката култура. Човек не може да отмени законите на развитието; той може само да прониква с мисълта си в тяхната същност с цел да обуздае разрушителната им сила, да ги използва най-целесъобразно за своите практически интереси, да ръководи съзнателно, организирано и планово необходимите процеси на своята история.

Следователно, свободата не е само осъзната необходимост, но и съзнателно поставена и обективно обоснована цел, разумно движение, умело и опитно ползване на хората по самото непреодолимо движение на закономерността. Свободата е възможността за избор и осъществяване на определена цел чрез съответната целесъобразна дейност. Необходимостта ни дава свободата да решаваме, пише Орлин Загоров.

Исак Паси формулира т. нар. „парадокс на свободата”: Какво да прави свободата със своите противници? Ако те могат да я унищожат и свободата изчезне, ако тя унищожи или дори само ограничи своите противници, то каква свобода е тя тогава? Когато твоята свобода застрашава моята свобода и обратно, това вече не е свобода. Това е цинизъм, брутална агресивност.

3. Свобода, избор, отговорност

Изборът е духовна дейност, която предхожда вземането на решение и предопределя съдържанието, насочеността на действието. Изборът предполага свобода на решението, способност да се избира между различни възможности; между доброто и злото без насилие, без натиск отвън, по съвест. Затова, изборът е свързан с разширяване на самосъзнанието и е осъществена свобода. Същността на въпроса тук е: как и какво избираме. Дори и робът има възможност да избира: между пасивно и гордо примирение и лакейство; между примирение и съпротива.

Свободата е възможността за избор и осъществяване на цели чрез съответна целесъобразна дейност. Това означава, че свободата е не само право, но и отговорност. Свободата не е само възможност за свободен избор, но и необходимост да избираме доброто, красивото, любовта, хуманизма, съзиданието, творчеството.

Изборът е свързан с разширяване на самосъзнанието и е осъществена свобода. Свободата включва правото на избор, възможността човек да върши всичко онова, което не е забранено, т.е. човек да определя сам своите действия, поведението си, като се опира на своята воля, да ги контролира по своята воля, и да може да вземе решения. Но е известно, че свободата не е само възможност за свободен избор, но е необходимост да се избира съзиданието и творчеството; тя е и вяра, че това което се избира, има определена стойност в националното изграждане на държавата, в която живееш, което превръща свободата и в отговорност. Свободата, обаче, може да премине и в своята противоположност. Нейната същност се изразява в нещо съвършено различно: свободата е моята независимост и определяемостта на моята личност отвътре; свободата е моята творческа сила; не избор между поставените пред мене добро и зло, а моето съзидание на доброто и злото. Според него свободата е тежко бреме. Затова хората лесно се отказват от нея, за да облекчат това бреме. „В свободата е отговорът на човешкия и световния живот. Свободата определя съдбата на човека и света”. Според Бердяев обаче свободата има своя фатална диалектика. Той предупреждава, че тя може да доведе до зло или благоприятни действия. Тайната на свободата е, че човек може да отдаде своето творчество на Бога, може да го отдаде и на дявола. „Трябва мъжествено да  приемем парадокса: свободата на злото е условие за свободата на доброто. Ако няма свобода за избора на доброто и злото, няма изпитание на свободата и в свобода, то доброто става принудително и неотвратимо. Но принудителното добро не е добро, то преминава в зло”.

4. Двете измерения на свободата

През последните десетилетия изключителна актуалност придобива проблемът за двете измерения на свободата – „негативната свобода” и „позитивната свобода”. В понятието свобода се влагата две основни значения:

 От една страна, свободата се разбира като неограничени възможности на свободната воля. Това означава никой да не се съобразява с никого и с нечия свобода, с което свободата на всеки ограничава и застрашава свободата на всички.

От друга страна, свободата предполага личността да се ръководи от разумни доводи, от добре осъзнати цели. В основата на тази философия стои разбирането, че човекът е разумно същество. От тази гледна точка свободата на един човек или народ да избере как да живее изисква той да се съобразява с множество други ценности като равенството, справедливостта, щастието, сигурността и обществения ред. И това е така, защото зачитането на свободата на един човек логически води до зачитането на всички останали.

Николай А. Бердяев в своята философия определя три вида свобода:

– екзистенциална свобода (безосновна, изначална – онтологическа. Нейните корени са в битието на света).

– рационална свобода (осъзната необходимост – социална. Тя се проявява в обществото).

– мистическа свобода (творчество – духовна. Тя се проявява в Духа. Само тук човекът може да се  реализира напълно).

Собствена концепция за свободата излага Е. Фром в книгата си „Бягство от свободата”. Той определя два вида свобода:

– „Свобода от…”. Нарича я негативна, понеже това е опит на човека да избяга от отговорност. Фром твърди, че съвременният човек, получил свобода, се тормози от нея, защото тя влече след себе си необходимостта на избора и отговорността за собствените постъпки. Затова човекът се стреми да предаде своята свобода, а заедно с нея и отговорността, някому другиму (църква, държавна власт, политическа партия, обществено мнение). Това води човека единствено до самота, и той получава реализация в авторитаризма (садизъм и мазохизъм като опит да се осъществи чрез власт над другите или подчиняване на другите на своята воля); конформизма (загуба на собствената индивидуалност) или деструкцията (насилие, жестокост, разрушение и саморазрушение).

– „Свобода за”… Този вид свобода е позитивен, тъй като чрез спонтанната дейност (творчество, любов) води към самосъзидание и самореализация на личността.

5. Модели на взаимоотношения на личността и обществото

Може да се отличат няколко модела на взаимоотношенията личност-общество по повод на свободата и нейните атрибути.

Преди всичко това е борбата за свобода, когато човек встъпва в открит и често непримирим конфликт с обществото, постигайки своите цели на всяка цена. Това е бягство от света, така нареченото ескапистско поведение, когато човекът, нямайки сили да постигне свобода сред хората, бяга в свой собствен „свят”, за да намери там начин за свободна самореализация. Това е адаптация към света, когато човек, жертвайки в известна степен своя стремеж да постигне свобода, се решава на доброволно подчинение, за да спечели нова степен свобода в модифицирана форма.

Възможно е също и съвпадение на интересите на личността и обществото при придобиването на свободата, което намира определен израз във формите на развитие на демокрацията. По такъв начин свободата се проявява като един от най-сложните и противоречиви феномени в живота на човека и обществото. Това е и проблем на съотношение на свободата и равенството без доминиране и уравниловки. Решаването му е свързано с ориентацията на една или друга система на културни ценности и норми. Понятията личност, свобода, ценности обогатяват представите ни за човека и позволяват правилно да разберем устройството на обществото като феномен, породен в процеса на човешката жизнена дейност. Ако говорим за спецификата на разбиране на свободата и отговорностите на човека на прага на ХХ – ХХІ век, следва да подчертаем, че светът е на прага на цивилизационен прелом и много от традиционните методи и поведения на човека ще се нуждаят от значителни корекции.

Футуролозите прогнозират зачестяване на проявите на нестабилност в редица физически и биологически процеси, както и ръст на феномена на непредсказуемост на социалните и психологически явления. В тези условия да бъдеш личност е императив на развитието на човека и човечеството, предполагащ висока степен на отговорност, която се простира от тесния кръг на най-близкото обкръжение на личността до планетарно-космическите задачи.

Съвременното човечество, по убеждението на Хосе Ортега- и-Гассет, се намира в тежка криза, нещо повече, стои пред страшната опасност от саморазрушение. На осмислянето на тази трагична ситуация Хосе Ортега-и-Гассет е посветил най- знаменитата си творба – есето „Въстанието на масите”. То е написано в 1930 г., придобило е необикновена популярност, много негови идеи са проникнали дълбоко в културата на XX век, а повдигнатите проблеми са запазили своята актуалност и днес. Историческата криза, твърди Хосе Ортега-и-Гассет, настъпва тогава, когато „светът”, или системата от убеждения на миналите поколения губи своята значимост за новите поколения, живеещи в рамките на същата цивилизация, тоест губи се (отпада) определен образ на организация на обществото и културния живот. Човекът сякаш се оказва без собствен свят. Подобно състояние днес е характерно за цялата европейска цивилизация, която е излязла далеч извън рамките на Европа и е станала синоним на съвременната цивилизация въобще. Причината за тази криза е въстанието на масите. В наше време, твърди Ортега, в обществото господства „масовия човек”. Принадлежността към масата е чисто психологически признак. Човек от масата – това е средният, редови човек. Той не намира в себе си никаква особена дарба или отлика, той –„точ-в-точ”, е като всички останали (без индивидуалност) и не е огорчен от това, а е доволен да се чувства такъв като всички. Той е снизходителен към себе си, не се старае да се поправи или усъвършенства, той е самодоволен; живее без усилия и „плува по течението”. Той е неспособен за творчество и е го влече към обикновения живот, който е осъден на вечно повторение и тъпчене на място. По правило в мисленето му преобладава набор от готови идеи – и това му е достатъчно.

На този „прост” човек в обществото противостои друг психологически тип личност – „човекът от елита”, от избраното малцинство. Преди всичко това е човек, който е взискателен към себе си, даже когато лично не е в състояние да удовлетвори тези високи изисквания. Той е строг към себе си, животът му е подчинен на самодисциплината и служене на нещо по-висше (принцип, авторитет), това е напрегнат, активен живот, готов за нови, по-високи достижения. На „благородния” човек е присъща неудовлетвореността, и неувереността в собственото съвършенство; даже когато е заслепен от тщеславие, нему е необходимо потвърждение за това от чуждото мнение. Степента на таланта и самобитността при такива хора е различна, но всички са способни на творчество, приемайки “правилата на играта” на своята културна система, като доброволно ù се подчиняват.

Наблюдава се противоречие между стремеж на човека към свободно съществуване и стремеж на обществото като система да установи порядък. Свободата на човешките индивиди е дефинирана от Херберт Спенсър в неговото определение за социалната реалност. Екзистенциалистите смятат, че човешкото битие излиза извън рамките на материалния и социалния свят. Албер Камю: „Човекът е единственото същество, което не иска да е това, което е”. Еквивалентността на човешкото битие като свобода потвърждава и от това, че двете понятия могат да се определят само апофатически, тоест, по пътя на изброяването на това, което те не са. Как е възможно да се подтикнат човешките индивиди да спазват социалния ред? От друга страна, у човека всичко е социално и се формира от социума, даже неговите биологически черти. Например, поведението на бебетата се различава в зависимост от това в каква социална среда живеят. Самият феномен на детството се проявява само в развития социум. Например, в Средните векове към децата са се отнасяли като към малки възрастни – обличали са ги в същите дрехи като на възрастните, нямало е производство на играчки.

Според Георг Зимел „самото развитие на социума увеличава свободата на човека”. С ръста на обществото, с неговата диференциация човек се чувства все по-свободен от всяка връзка с конкретния социален кръг просто защото такива социални кръгове с развитието на обществото стават все повече и повече.

Талкот Парсънс пише: „Защо ролята на семейството, общината и религията намалява? Защото се появиха алтернативни обединения: политически, културни, развлекателни кръгове”. От друга страна човекът се чувства все по-самотен.

Мартин Хайдегер: „Самотата е отрицателен модус на социалността”, тоест, обособяване от обществото. При това с ръста на обособяването расте тъгата по обществото.

По такъв начин ако вземем философския аспект на проблема, свободата е свързана с необходимостта и възможността. Свободна е не волята, която избира, изхождайки само от желанията на човека, а волята, която избира опирайки на разума, в съответствия с обективната необходимост. Мярката за свободата на личността се определя от конкретната ситуация, от наличието в нея на спектър от възможности, а също от равнището на развитие на личността, от равнището на културата и осъзнаването на собствените цели и отговорности. Свободата е свързана с отговорността на личността пред самата себе си, пред другите хора, колектива и обществото.

Свободата на личността представлява цялостен комплекс с правата на другите членове на обществото. Не може да се отделят и политико-юридическиете права – свободата на словото, съвестта, убежденията и др. от социално-икономическите -правото на труд, почивка, образование, медицинска помощ и пр. Правата на човека обикновено се фиксират в Конституцията на държавата. За висша ценност на човека в правовата държава се обявяват неговите права и свободи и човекът има право активно да се бори за тях, когато са нарушени.

Особеността на духовните ценности е, че те притежават неутилитарен и неинструментален характер: те не служат за нищо друго, напротив, всичко друго им е подчинено и придобива смисъл само в контекста на висшите ценности и във връзка с тяхното утвърждение. Особеността на висшите ценности се проявява и в това, че те представляват основата на културата на даден народ, фундаменталните отношения и потребности на хората: общочовешките (мира, живота на човечеството), ценностите на общението (дружбата, любовта, доверието, семейството), социалните ценности (свободата, справедливостта, правото, достойнството, честта, славата и пр.) естетическите ценности (прекрасното, възвишеното). Висшите ценности се реализират в безкрайното множество ситуации на избора. Понятието ценност е неотделимо от духовния свят на личността. Ако разумът и знанията представляват най-важните компоненти на съзнанието, без които целесъобразната дейност на човека невъзможна, то духовността, формирана на тази основа, се отнася към ценностите, които са свързани със смисъла на човешкия живот, така или иначе решаващ въпроса за избора на собствения жизнен път, целите и смисъла на личната дейност и средствата за постигането им.

Важен аспект на проблема за свободата е и това, че съществуват общества, в които има малцина, които притежават много по-голяма свобода и са я придобили за сметка на или поне отвръщайки поглед от огромното мнозинство, което не я притежава. В този тип общества се нарушава основният принцип на свободата, формулиран от хуманизма. Според този принцип, ако в едно общество има поне един човек, чиято свобода е накърнена, за да бъдат другите по-свободни, то това общество не е свободно само по себе си. Когато в едно общество милиони хора живеят в нищета, разкошът на малцинствата превръща свободата в нейно собствено отрицание. Такова общество е несправедливо, безнравствено, несвободно. Единствено хармонията между личните и обществените интереси може да гарантира свободата на всички.

Изказвам благодарност на проф. Орлин Загоров, който ми предостави ценна информация при написването на този материал.

29 април 2014 г.

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2017 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук