brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Светът навлиза в нова епоха
„Всичко тече, всичко се променя“
  28 Декември 2016 

Какво очаква България? Как процесът на глобализация може да промени нейните национални идеи, цели и приоритети? Интервю с доц. д-р Мюмюн Тахир.


Мюмюн Тахир е роден през 1957 г. в село Загоричане, Кърджалийско.  Магистър по литература и културология, доктор по философия. Доцент в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Председател на Академия за европейска култура „Орфеева лира“ и на читалище „Юмер Лютфи“, бил е секретар е на Обществения съвет по проблемите на културното многообразие към Министерството на културата. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти, бил е зам.-главен редактор на вестник „Словото днес“. Той е и писател, и журналист, и научен работник. Такива са и книгите му – романи, разкази, документалистика, публицистика, научно-философски размишления.

Една нова епоха е на път да промени предишната и положи своето стъпало в световната история, пишете в една Ваша статия. Какво очаква България? Как процесът на глобализация може да промени нейните национални идеи, цели и приоритети?

Тя все още е с неясни контури, но се усещат нейните предизвикателства в качеството на човешките отношения, в изискванията към политическата и интелектуалната съвест на човечеството. Това е естествен процес. Независимо от това, че много общества поддържат илюзията за своята непромененост, те се трансформират, но остават невидими за духа и душата на един човешки живот. В реалния свят всяко нещо е подложено на непрекъсната промяна. С твърдението си „всичко тече, всичко се променя“ екстравагантният и ексцентричен Хераклит, известен с прозвището Тъмния, показва всеобщата изменчивост на нещата. Всъщност всяко развитие е разрешаване на определено противоречие, в т.ч. и алтернативата стабилност срещу промяна. Сигурността предполага състояние на стабилност, на запазване на една система. А всяко нещо, което води до дестабилизация означава опасност, риск, заплаха. Имайки предвид обстоятелство, че „всичко тече, всичко се променя“, много от факторите, които предизвикват промени не би трябвало да се възприемат като опасност и заплахи. При това положение проблемът за сигурността се превръща в проблем за отношението между стабилност  и промяна. От това зависи какво и как ще бъде дефинирано като опасност и заплаха и какво ще бъде разбрано просто като фактор за промяна. Много общества, цивилизации, култури, държави, които не са разрешили това противоречие в условия на кризи са рухнали. Въпросът е в каква степен дадена стабилност може да посрещне новите предизвикателства? Светът е предизвикателство, нашият живот е основан на предизвикателства и ние сме призвани не само да ги посрещаме, а и да реагираме адекватно. България не може да остане извън тези процеси.

Съвременното човечество представлява сложна мрежа от взаимоотношения и взаимодействия. Живеем в условията на взаимозависим свят – чрез информационните системи всеки потребител, в която и точка на земното кълбо да се намира, получава и извършва разнообразни услуги.  През ХХІ век главният двигател на промените ще бъде глобализацията. Водят се много сериозни дебати за нейните предимства и недостатъци. Тези дебати са без значение. Глобализацията е необратима, родена е от стремителния технологически напредък на света. Тя е обективен процес в еволюцията на човечеството, свър­зан с нарастващите взаимо­връз­ки и взаимозависимости на света при решаване на проблемите, предполагащи глобална солидарност, етика, отговорност и задължения на всички участници в него. В политически план глобализацията се определя в смисъл на колективна отговорност за взаимна сигурност и съвместна борба за предотвратяване на евентуални конфликти и кризисни ситуации в една или друга част на планетата чрез конвергенция или активно усвояване на националната, регионалната и световна политика.

В тази връзка бих искал да кажа, че условията в европейски и в световен мащаб са такива, че сме включени в системата за глобална сигурност. В тези условия нито една държава не е в състояние да защити сама своята национална сигурност и национални интереси. Светът, в който живеем, както вече казах, е силно обвързан, свръхдинамичен и взаимно зависим. В тази връзка бих искал да спомена теорията, известна като „Ефект на пеперудата“. Смисълът му най-общо се свежда до идеята, че вибрациите от трептенето на една пеперуда в Ню Йорк, може да доведе до цунами в Япония. Или когато в дъждовните гори на Амазония една пеперуда размаха крилца, тя предизвиква ураган в Мексико. Това означава, че в световен мащаб дори и незначителни събития могат да имат огромно въздействие върху света, че малките промени на едно нещо могат да породят неизмеримо отражение върху друго. В крайна сметка, за да разрешим националните, европейски и глобалните проблеми,  трябва да се обединим.

Защо според Вас стават все по-актуални противоречията между свободата и сигурността?

Противоречието между  свободата и сигурността съществува откакто свят светува. Днес то е по-повече актуално от всякога. Съвременните общества не могат да съществуват без определени правила. Това са законите, които само по себе си определят норми, а те обикновено са вид ограничения. Нe  би могло да има свобода без сигурност, както и – сигурност без свобода. Свободата дава гаранцията за сигурност, а сигурността съхранява свободата. Известно е, че във всички досегашни общества са съществували определени противоречия между сигурността на всяка от тези системи – гарантирането на сигурността на една от тях става за сметка на ограничения в сигурността на друга. Сигурността на държавата нерядко се постига за сметка на ограничения върху сигурността на отделни социални групи и на гражданите; сигурността на едни социални групи – за сметка на сигурността на други социални групи, сигурността на нацията – за сметка на сигурността на държавата и обратно. Отговорът на въпроса докъде да се намесва държавата в живота на хората, за да защитят обществените интереси, е твърде различен.

Именно в името на сигурността и свободата се създават държавите. В своя „Левиатан“ Томас Хобс пише, че свободата е отсъствие на външни препятствия пред движението. В тази книга той развива своите идеи за възникването и функциите на държавата. Той пише за естествено и обществено състояние. Когато хората са без обща власт те са в състояние на „всеки е във война с всички“. А държавата е доброволно съгласие на хората да се откажат от определени права и свободи на своето естествено състояние като ги предадат на една държавна власт, която да защитава техните свободи, интереси и сигурност. Това е ранна версия на договорната теория, която в системна форма е разработена от Жан-Жак Русо.

Можем ли да кажем, че съвременното общество е асиметрично?

Да, съвременното общество е асиметрично. Асиметрията е състояние на отсъствие или нарушеност на симетрията; несъразмерност на частите, а симетрията е пълно съответствие в разположението на частите на едно нещо по отношение на центъра му, на средата му или на една ос. Асиметрично е онова общество, в което богатите стават все по-богати, а бедните – по-бедни. По разширената дефиниция на асиметричното общество очертава неразрешим на този етап конфликт между избора на цивилизационен модел на развитие на огромното мнозинство от населението, което става все по-бедно и незначителното малцинство, което е концентрирало в ръцете си значителна част от богатството на обществото чрез използване на чужд труд, корупция и узаконено разграбване, както и чрез безпощадна злоупотреба на природната среда. Хаосът в асиметричното общество води до липсата на обединяващи идеи, ценности и цели. Създава се ситуация, при която вместо еднопосочни послания в информационното пространство се сблъскват несъвместими по смисъл и крайна цел внушения, които още повече объркват общественото мнение, в резултат на което духовната сфера се зарежда с конфликтни тенденции. По този начин здравият разум губи способността за адекватна реакция на протичащите в живота на обществото процеси. Това е една от най-характерните черти на асиметричните общества. В тях все повече се засилват безверието, песимизмът и рисковете за постигане на национално единство и гражданска солидарност.

През март тази година, бяхте награден от Съюза на българските журналисти с най-високото отличие – „Златно перо“ за принос в съвременната журналистика, наука и публицистика. Свободата на медиите обаче, вече не е на върха на перото. Тревожна е тенденцията, че страната ни се нарежда все по-надолу в класацията за свобода на словото, изготвяна всяка година от международната неправителствена организация „Репортери без граници“.

Отговорът се съдържа във вашия въпрос. Това е една друга характеристика на асиметричното общество, за което стана дума.

Освен, че сте автор на много научни разработки, публикации и книги в сферата на сигурността, аксикологията, културологията, интеркултурната комуникация и философията на историята, пишете разкази, повести и есета. Разкажете ни повече за тях. Кое Ви вълнува в тези истории?

Оттук трябваше да започнете, защото аз идвам в науката от литературата. И така – най-напред започнах като кореспондент на различни издания и после продължих като литературен критик. Написах няколко критически статии за съвременни български писатели и поети. След това минах през есеистиката, публицистиката и накрая разбрах, че моята сила е в белетристиката.

Тази сила дойде при мен от факта, че опознах достатъчно добре живота на родопчанинa –  неговия бит, психология, традиции, обичаи, изобщо фолклора.  Роден съм и израснал в Родопите – божествена планина; там са моите корени, приятели и съседи, моите съученици. В детството и юношеството си имах възможност да общувам с много възрастни хора – самобитни мъдреци, които без да са завършили училища и университети бяха природно образовани хора. Чрез тях опознах житейски философии, които трябва да следваме, независимо от нашите модернистични и постмодернистични уклони и увлечения. През годините придобих чувство за отговорност, което се изразява в това, че всичко, което съм научил от тези хора, трябва да предам на идващите поколения, то да намира приложение във всички сфери на живота. И да го предам не само чрез публицистика и есеистика, но  да го направя красиво, т.е. чрез белетристиката. При мен се получи така, че художественото  допълва научното и обратно. В белетристичните ми текстове има много философски размишления, а във философските ми работи съзира определен вид есеистика.

Научно-образователните текстове се пишат определено по-лесно, защото там човек разчита на пределно натрупано познание и се правят по-малко редакции, докато при белетристичните първо се фиксира идеята, замисълът, после фабулата започва да се натрупва, да се обогатява, образи, конфликти, решения... Редакции, редакции… Истинското удоволствие при създаването на разказ е да започнеш да го редактираш, да променяш, добавяш, махаш така, че накрая да няма какво да изчистваш…

С променящата се ситуация в света днес – опасности, несигурност, кризи, войни, във времето, в което живеем – разделно за нацията и разломно за държавата, отразява ли се това и на съвременната литература?    

Няма как да не се отразява. Вече казахме, че живеем в условията на взаимозависим свят, който  представлява сложна мрежа от взаимоотношения и взаимодействия. Писателите са безсилни пред динамичните процеси, които се развиват главоломно. Но в крайна сметка това не бива да ни притеснява чак толкова много. Трябва да не забравяме, че художествената литература е самозадоволяваща се система. В нея продуктивното и конструктивното начало е да облагородява, да одухотворява човека и междучовешките отношения. Сега нерядко чуваме мнозина да казват, че много са станали писателите, а читателите намалявали. Нищо ново под небето! Древните шумери записвали първите сведения за своя живот и култура върху глинени плочки-таблички. В една табличка от преди 2000 г. пр. н. е. било записано: „Всички захванаха да пишат и няма кай да чете“.

В личен план мога да кажа, че когато започнах да се занимавам с чиста философия, взех по-често да си задавам въпроса защо е създадена Вселената, какво е предназначението на човека в битието, за смисъла на живота. Възможно ли е познанието на окръжаващата ни действителност? Ако е възможно това, то  до каква степен? Що е истина? Съществува ли абсолютна истина? Как се схващат абстрактните, конкретните и относителните моменти в познавателния процес? Кой е критерият за истината? Или, можем ли да знаем нещо въобще; как и защо можем да имаме познание за нещата; какво означава действително да познаваме нещо? Сега пиша една статия, озаглавена „Смисълът на смисъла“. Ако можем да си отговорим на този въпрос, ще си отговорим и на питанките „Кои сме?“, „От къде сме дошли?“, „Къде отиваме?“, „Защо живеем?“ Задавайки се тези въпроси стигнах до извода, че много ми харесват две мисли: „И това ще мине“ и „Нищо не ми трябва“. Откакто започнах да изповядвам тези две максими, животът ми стана по-спокоен, по-малко притеснителен. По-съм уверен в това, което върша. Лакомията ме отвращава. Във всички нейни вариации и проявления… Да не говорим за злобата и завистта…

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2017 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук