brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

Аутопсия на една измама
В новата си книга на ген. Бояджиев отново посяга към „Истината”, за да я освободи от политическия й затвор.
Aвтор: ген. Тодор Бояджиев   06 Октомври 2017 

Голямата част от „сътрудниците” не са били „клеветници и доносници”, а са били достойни българи, които много често с лишаване от лично спокойствие, а не рядко и с поемане на реални рискове, са служили на Род и Отечество.


За кой ли път, в дневния ред на обществото, отново се появява темата за досиетата. Многократно, от 4 декември 1990 г., та до ден днешен съм вземал отношение по този наистина болезнен въпрос. И в най-новата ми книга – „Изповед на шпионина“, която издателство СИЕЛА по всяка вероятност ще предложи на читателите в началото на 2018 година, има глава на тази тема. 

Тъй като отново започва дебат, който ненужно отклонява общественото внимание от далече по-важните проблеми на нашето ежедневие, си позволявам да предложа текста на уважаваните от мен главни редактори на в. „Тракия“, на сп. „Сигурност“ и на сайта „Епицентър“ за ползване без финансови претенции, ако решат, че се „вписва“ в редакционната им политика за отразяване на различни мнения.

Аутопсия на една измама

„Шампанското е коварно питие. След втората чаша внезапно се оказваш пред трета бутилка. В мозъка ти пукат мехурчета. Фантазията ти работи като прахосмукачка. Всмуква целия околен боклук, а ти имаш чувството, че ядеш орхидеи”.

Използвам този цитат от „Аутопсия на една любов” на големия Виктор Пасков, защото мисля, че много картинно илюстрира това, за което ще пиша, въпреки че е далече по-различно от понятието „любов”.

Разбира се, че става дума за една от най-крупните и зловредни манипулации през последните 27 години, с тежки последици както за формирането на „нов” обществен морал, така и за националната сигурност – ДОСИЕТАТА!

На няколко места в книгата става дума за това, но мисля, че е задължително да му отделя и самостоятелна глава.

Заглавието, което избрах за тази глава, може да вкара читателя в заблуда. Общоизвестно е, че аутопсия като правило се прави пост-мортем. За съжаление, в случая не е така. Измамата „ДОСИЕТА” не само е жива, а продължава да е в активна употреба. Крайно време е не отделни индивиди, а обществото като цяло най-после да запита – „ДО КОГА?”

Опитах се да запаля червената лампа, да бия тревога още в началото, когато на 4 декември 1990 г. въпросът за „отваряне” се появи в дневния ред на 7-то Велико народно събрание. В това инфарктно заседание излизах четири пъти на парламентарната трибуна и призовавах за мисъл преди „да отворим кутията на Пандора” и против абсолютно изкривеното поставяне на знак за равенство между оперативното понятие „сътрудник” и моралната категория “доносник”. За съжаление позволихме на шепа недорасли „капацитети” и новопоявили се „активни борци-шушумиги за демокрация” да „убедят” голяма част от обществото, че разузнаването и специалните служби са мръсна дума, че са ненужно зло и трябва не само да изчезнат, а да се поставят за обществено поругаване на позорния стълб. И с няколко извратени движения лепнаха етикета „доносник” на хиляди честни хора, които поставяха интересите на държавата и нацията над личните си интереси и амбиции.

Самата идея за „отваряне на досиетата” беше зачената в грях. И до днес не е ясно кой беше „осеменителят”? От вън или от вътре, от ляво или от дясно, от самата Държавна сигурност или от друг професионалист? Който и да е „донорът” на идеята, семето попадна на благодатна основа и предизвика едно от особено бързите и ефективни активни мероприятия с широк обществен резонанс – и в ляво, и в дясно, и в мнозинството все още неориентирано в политическите посоки.

„Опаковката” на мероприятието беше повече от заразителна. Според „авторите” това беше пътят за „национален катарзис”. Отваряйки досиетата всички щяхме да се отърсим от миналото и да се събудим като нова, пречистена, демократична нация.

На тази химера се хванаха и такива светли и чисти умове и идеалисти като гениалният поет на любовта и честността Валери Петров, журналистът с ботево перо Стефан Продев, творецът с международна известност и автор на един от най-човешките филми за холокоста „Звезди” - Анжел Вагенщайн. Хвана се и доказалият се още по времето на тоталитаризма разследващ журналист Тамбуев, избран за първи председател на комисията по досиетата.

Каква беше истината?

Избраният от 7-то Велико народно събрание президент (председател) Петър Младенов заради един фалшифициран телевизионен запис и една манипулирана реплика, подаде оставка. Предстоеше избор на нов президент. Очерта се като водеща силната, харизматична кандидатура на д-р Петър Дертлиев. Възстановената от него партия на социалдемократите изживяваше истински бум. Общественият му авторитет нарастваше бързо. И това определено не се харесваше на останалите в Съюза на демократичните сили. Не се харесваше, дори плашеше, и ръководството на БКП.

И тогава на сцената, зад кулисите се появи „осеменителят”. Той наистина намери подходяща личност - един политически лилипут, псевдо „политзатворник” с амбиции за водачество и го превърна в кукла на конци като му „нашепна”, че ако се отворят „досиетата” ще изскочи декларация за сътрудничество с ДС, подписана от Доктора при задържането му като опозиционер на народната власт в лагера Белене.

Пълна фикция. Такава декларация няма! Но това роди „катарзиса досиета”. Въпросът, без дори да се намеква, че има съвсем конкретна цел, бе поставен на Кръглата маса, а на 4 декември 1990 г. се появи и в дневния ред на ВНС.

Еуфорията, обхванала залата, желанието за катарзис, на практика за чудо, което като с магическа пръчка, с едно махване ще изпрати марксизмо-ленинизма в небитието и ще се събудим като преродена нация, беше непреодолима. Едва ли в нашата българска и международна практика е имало активно мероприятие, което е постигало толкова масов ефект за толкова кратко време.

Желанието за промяна бе чудесно желание. Тя наистина трябваше да се осъществи по пътя на честното излагане на истината, на цялата истина. Но при съществуващите реалности това бе пълна утопия.

На мястото на истината се появи псевдо-истината. „Истина” която обслужваше лични, групови, партийни интереси. „Истина”, която в нарушение на писани и неписани закони – юридически, морални, етични сложи унизителен етикет на хиляди честни българи, а позволи истински „доносници” – кариеристи, нагадяи (нагаждачи и други негодяи) и подобна морална измет да стигат до лидерски партийни кресла, до съдийски мантии и позиции на конституционни защитници и тълкуватели, до ръководители в изпълнителната власт, до позиции, от които да размахват пръст и да наставляват и поучават нацията. Недопустимо бе и е да се насажда и поддържа в публичното пространство внушението, че „сътрудник” е равно на „доносник”. Антидемократично и антиконституционно е да слагаш унижаващ етикет на цяла общност, имала честта да работи за националната институция РАЗУЗНАВАНЕ. Нима и днес няма доносници и доносничество, например във всички партийни централи без изключение, но никой не използва етикета за всички в партията?  

С тази продължаваща четвърт век кампания се бие по институцията, нейния авторитет и нейната работа и днес. Може ли разузнаването да оперира без сътрудническа база? Как МВР ще води ефективна борба с организираната престъпност без агентура и сътрудници и без подкрепа на обществото? Какво постигнахме с това, че „извадихме очите и отрязахме ушите” на държавата (цитирам юристконсулта на ЦРУ Морис Соверн), когато отзовахме българските разузнавачи, работещи под дипломатическо прикритие зад граница?

Камо гредяши, Господи?

Сигурно са десетки публичните ми изяви срещу грубите извращения в този „процес”, срещу изплъзването му не само срещу политически противници, но за налагане ред и послушание и в собствените партийни редици, срещу поява на новопопълнени „картончета”, за рекетиране на бизнесмени, журналисти, политически анализатори и още, и още... За илюстрация ето само няколко заглавия на мои публикации, които дават идея за какво става дума: „Тежък политически прецедент" (в. „Демокрация" от 06.12.1990г. по повод „разкритията” за Петър Берон.); „Черен пазар за държавна тайна" (в. „Отечествен вестник" от 13.12.1990г.); „Индулгенции за гузна съвест" (в. „Репортер7" от 13.12.1990г.); „С досиетата сега се преследва вътрешно-партийния враг" (в. „Врабец" от 03.11.1992г.); „По делата (оперативните) ще ги познаете" (в. „24 часа" от 09.11.1992г.); „Отворен е черен пазар за досиета" (в. „168 часа" от 10.11.1992г.); „Индулгенция за непорочност може да се извади и от кутията на Пандора срещу хилядарка" (в. „Труд" от 16.12.1992г.); „Политиците да се оценяват по делата, а не по „досиетата” (в. „24 часа" от 22.06.1993г.);

И какво?

„Спечелих” обвинението „той е един от тях” (доносниците) и „иска да ни прати за зелен хайвер” като ни плаши с „кутията на Пандора”.

За съжаление обществото се нагълна „със зелен хайвер” и преглътна сервираната му комисия, която разединява нацията, в никакъв случай не изпълнява функцията си да се стигне до катарзис, но така е била планирана. Този орган, който с нищо не допринася, а по-скоро пречи на националната сигурност, получава от бюджета ни, от нашите пари, които държавата ни удържа чрез данъци повече, отколкото Държавната агенция за разузнаване (ДАР). Това е смешно. Разузнаването е докарано до такова финансово състояние, че въобще не може сериозно да мисли за създаване на агентурни позиции, защото това струва твърде много пари.

А сега, някои новоизлюпени специалисти надават глас, че се е давало много за разузнаването, да се премахнело или да се обедини военното и външното разузнаване, за да се спестели пари.

Не може да се върнем обратно назад. Белята беше направена и тя не е толкова във факта, че досиетата отидоха в Комисията, а в изманипулираното и наложено „разбиране”, че сътрудничеството с тези държавни органи априорно е мръсна работа. Това разруши много предпоставки за тяхната успешна работа днес и лиши специалните служби от подкрепата на обществото.

Наистина е резонно да се запита защо трябва да има Комисия с бюджет от 16 млн. лева, след като има към Министерски съвет Държавна агенция за архивите? Нека с допълнения в закона да се каже точно какво продължава, какво се чете, какво се публикува и как се публикува. Не съм за това архивът на специалните служби да се премахне, но да отиде там, където му е мястото. А на журналистите, писателите, историците да не им се отказва достъп до тези материали, но не и до такива, които продължават да представляват държавна тайна. И все пак да спазват определени етични и морални норми и да не лепят етикети и да произнасят присъди, само защото има някакво картонче или „дело”, без значение какво има в него.

Отварянето на „досиетата” беше обективна необходимост. Познаването на историята е задължителен елемент на демокрацията. Но историята такава каквато е, а не такава, каквато се опитват да я пишат „победителите”. Защото голямата част от „сътрудниците” не са били „клеветници и доносници”, а са били достойни българи, които много често с лишаване от лично спокойствие, а не рядко и с поемане на реални рискове, са служили на Род и Отечество. На тях обществото дължи благодарност!

А тези, които наистина са доносничели, манипулирали са факти в свой личен интерес и за своя изгода и са рушили човешки съдби – мястото им наистина е на бунището на историята. Но за съжаление и днес твърде много от тази „порода” щъка и трови нашето ежедневие.

Ген. Тодор Бояджиев

 

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2017 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук