brodbg.com | БРОД ЗА БЪЛГАРИЯ
   

„Лиоте“ и „Разбиващ фактор“
Разузнавателните операции, помогнали за разпада на СССР и на Източния блок
Aвтор: ген. Тодор Бояджиев   02 Януари 2016 
„Лиоте“ на британското разузнаване се е зародила още през 30-те години на 20-и век,  а след Втората световна война става мащабна операция - „Разбиващ фактор“, в която участва и разузнването на САЩ.

Идеята за операция „Лиоте” на британското разузнаване има дълбоки корени и се е зародила някъде през 30-те години на миналия век. След Втората световна война тя прераства в още по-мащабната операция на американското и британското разузнаване под кодовото име „Разбиващ фактор”. В личните ми пла­нове това е темата на следващата ми книга, върху която вече рабо­тя в сътрудничество с един швейцарски изследовател. За съжаление, много вероятно е да не успея да реализирам този проект в рамките на оставащите ми години, по простата причина, че фактите и пълната истина се съдържат в документи, които се съхраняват в архивите на три световни разузнавания и грифа им „строго секретно” е продължен до 2020 година.

Преди да започна да излагам въпроса по същество, трябва да споделя какво, защо и как фокусира интереса ми към тези конкретни активни мероприятия.

Историята започна през ранното лято на 1973 г., когато съдба­та и работата ми в българското разузнаване ме направиха съпри­частен към част от живота на „разузнавача на XX век”, според оп­ределението на Алън Дълес, Харолд Адриан Ръсел — Ким Филби. Няма да влизам в подробности, които всеки заинтересован може да открие в книгата ми „Ким Филби в спомените на ген. Тодор Бояджиев“, издадена през 2012 г. или в едно подробно интервю за най-големия български вестник, издаван в САЩ — „България се­га“, публикувано в интернет на адрес: www.bulgariasega.com/interesting_facts/16257.html

През м. юни 1973 г., пътувайки с Ким и съпругата му Руфа из България, по желание на Ким посетихме и Югоизточна България и конкретно граничната застава на река Резово и родното село на баща ми — Граматиково. На селския площад има паметник на чичо ми Илия Бояджиев — създател на горските кооперации в България, арестуван през 1949 г. по делото „Трайчо Костов“, убит още по време на предварител­ното следствие и реабилитиран през 1956 г. след развенчаване на култа на Сталин. Пред паметника, Ким запита кой е човекът и защо са му издигнали паметник. Разказах накратко историята. Неговата реакция бе само едно изречение, но за мен то имаше шоков ефект: „Той беше голям човек!“ Не можеше да бъркам. Глаголната форма, която използва, беше именно тази, а не „е бил“. Очевидно Ким чуваше за него не за първи път. В момента даже не успях да реагирам.

Дойдох на себе си едва вечерта в Ловния дом в местността „Аркутино”, където останахме за вечеря и преспиване. Помня, че Ким сам събираше съчки в гората и сам разпали камината. Вече около масата, събрах смелост и го запитах — как да разбирам фра­зата му „беше голям човек“. Ким се усмихна някак си тъжно и поч­ти извинявайки се, отговори, че има неща, за които не може да го­вори. Замълча, след което последва нещо почти толкова емблема-тично за мен като „изпуснатата” фраза пред паметника на чичо ми. Ким вдигна тост за светлата памет на „героите на България”.

Никога повече в разговорите ми с Ким през годините не пос­мях да се върна на този въпрос. Когато се появиха хипотезите, че архивите на супер полицая Никола Гешев са стигнали до бюрото на шефа на антисъветския отдел на английското разузнаване Ким Филби, започнах да мисля, че може би именно така Ким е попаднал на личността на чичо ми.

Много години по-късно обаче открих почти документалната книга „Operation Splinter factor”. Чудех се защо тази интересна книга не е видяла бял свят на някой от нашите славянски езици, след като действието в нея се развива основно в Унгария, Полша, Чехослова­кия и България. Прозрях отговора едва когато започнах да пиша книгата си за човека Филби. Ким, 23 години след смъртта си, с фразата „Той беше голям човек“, произнесена преди 40 години пред паметник на един българин в едно малко странджанско сел­це, ми помогна да осмисля допълнителната информация, трупана през годините, и да разкодирам връзката между най-голямото активно мероприятие на американското и английското разузнаване, и моята страна.

А сега, след това необходимо въведение, да се върна на опера­циите „Лиоте” и „Разбиващ фактор”.

По продължителността на своето действие тези операции мо­гат да варират от часове до години. Но едва ли нещо може да се сравни с операциите „Лиоте” и „Разбиващ фактор”, родени от ан­глийските и американските разузнавателни служби през 30-те, 40-те и 50-те години на XX век и изпълнявани до наши дни с промен­лив успех, но с една основна цел.

Операцията „Лиоте” е наречена така още при идейната й разработка в английското разузнаване през 30-те години на XX век и е на името на френски военачалник.

В началото на XX век маршал Лиоте — командващ френските колониални войски в Алжир и Мароко, отива със свитата си на аудиенция в двореца на мароканския крал. Палещите лъчи на африканското слънце карат маршала да издаде заповед за засаждане на палми от двете страни на пътя. Един от приближените с учудва­не възкликва: „Маршале, та палмите ще направят сянка чак след 50 години.“ „Затова започвайте веднага!“ — бил отговорът на маршала.

Ето как операцията, носеща името, останало в историята с тази фраза, е описана в оригиналния документ, станал достояние на ръководството на СССР още преди 50 години:

„Лиоте” е „непрекъснато действаща операция”. Главната й за­дача е „да изяви и използва трудностите и уязвимите места вътре в съветския блок.“ Макар отделните мероприятия на операцията да изглеждат „незабележими и несъществени“, обединени те трябва да донесат „разрушителни плодове след 20-50 години“. „Даже най-незначителната информация, непредставляваща интерес, взета от­делно, може като камъчето от мозайката да даде ценен принос при създаване на общата картина.“

На 17 февруари 1959 г. планът на операцията се допълва със секретния меморандум 2279/НВ. Този свръхсекретен документ кон­кретизира основните оперативни задачи: в Източния блок да се съз­дава опозиция на СССР. Оказва се обаче, че операцията на практи­ка започва много по-рано. На 28 октомври 1939 г. е приет „Мемо­рандум №5736/С“. На първата му страница има бележка: „№5736/ С е закрит за публика до 2015 година.“

Какво прави този документ толкова важен, че е засекретен за 75 години? Негов автор е Фицрой Маклин, специалист по СССР в английското Външно министерство. Той дефинира следната пос­тановка: „В съветското Задкавказие и Средна Азия трябва да се използват съществуващите религиозни чувства в населението, както и националистическите и антируските емоции, които могат да въз­никнат, за да се превърнат в ожесточена ненавист към сегашния режим… Програма, която съдържа такива искания като независмост от Москва, либерална система на управление, свобода на час­тната инициатива, частна собственост на селяните върху земята, свобода на вероизповеданията и политическа амнистия, определе­но ще се ползва с подкрепата на населението, особено ако шансо­вете й за успех бъдат убедителни.“

Авторът на този документ от 1939 г. — дипломатът Фицрой Маклин, работи в посолството на Великобритания в Москва като втори секретар до 1938 г. По време на Втората световна война е представител на английското военно разузнаване при щаба на Тито, а след войната е министър в правителствата на Идън и Макмилън. В меморандума, за постигане на поставените цели, се препо­ръчва да се използват и жителите от пограничните райони на Иран и Афганистан, които могат „да осъществяват контакти с недовол­ните в Съветския съюз и да създадат недоволство в големи райони.“

Англичанинът е реалист: „Докато ситуацията в Близкия Изток остава стабилна и границите — неприкосновени, подривните дейс­твия срещу съветското управление в Средна Азия и Кавказ по вся­ка вероятност ще бъдат непрактични… От това не следва обаче, че ситуацията не може да се промени с времето.“

Ако на маршал Лиоте са му трябвали 50 години, за да израс­тат дърветата, то за плана ЛИОТЕ бяха нужни само 30-35 години.

Този план не е бил тайна за съветското ръководство. Руското разузнаване получава редица оригинални документи, описващи ралични фази на тази операция и ги докладва, включително на По­литбюро на КПСС.

Естествено възниква въпросът: „Защо никой не е реагирал на това?“

Отговорът се крие в съществуващата система — да се „пре­дупреждава“ обществото за „козните“ на империалистическия про­тивник, но на практика да не се предприемат необходимите дейст­вия тези планове да останат една безпочвена фикция. Но това е друга тема.

В първите години след Втората световна война се ражда идеята за близка по цели, съдържание и идеи операция под кодовото название „Разбиващ (разцепващ) фактор“ (Operation “Splinter factor”). Нейн идеен родител е Алън Дълес.

Интересно, че подобно на случая „Пенковски“, много години по-късно, нещата и в този случай тръгват от английското разузна­ване, но по негова инициатива по ред причини „хитро“ се прехвър­лят на американците и се оставя те да носят риска от провал, логистиката и финансирането на това мащабно мероприятие. Според някои изследователи даже наименованието на операцията е плод на английското, а не на американското въображение.

Историята започва с това, че полски подполковник Йозеф Свиятло се свързва с резидента на английското разузнаване във Вар­шава и заявява готовността си да измени и емигрира в Англия. На­чалните проверки показват, че полякът е един от дванадесетте най-влиятелни и страховити ръководители в полските специални служ­би, зам.-началник на политическото контраразузнаване, търсещо „врагът с партиен билет“ или по-точно, следящо за недопускане на внедряването на чужди агенти сред управляващия политически елит.

Пред възможността това да е опит за „подстава“ от източните разузнавания, англичаните решават да „поделят“ риска с амери­канците. По свои канали информират Алън Дълес за случая.

В главата на Дълес веднага се появява схемата за използване на невероятния случай. Отговорът е: „Да се предаде на поляка, че американците са готови да отговорят на всички негови условия, но само ако се съгласи засега да остане „на място“ и да работи с тях вътре в полските служби“.

Ражда се най-крупният и най-успешният американски агент от времето на студената война —„Алис“, който се превръща в основния инструмент в ръцете на Дълес и ЦРУ за провеждането на дъл­госрочната операция „Разбиващ фактор“. А основният замисъл на операцията е, разчитайки на параноята на Сталин, да се подстави като „американски агент“ Ноел Филд — реално съществуваща лич­ност, американец, управлявал по време на Втората световна война благотворителна фондация, действаща в неутрална Швейцария. Тази организация е осигурявала американски финансови средства за ан­тифашистките движения в окупирана Европа и в тази дейност Филд е имал широки лични връзки и контакти с нелегални комунисти­чески деятели. Имено чрез Свиятло — агент „Алис“ — се провежда комбинация за арест на Ноел Филд в Полша и прехвърлянето му в Будапеща, по-късно на съпругата му, на брат му и накрая и на до­ведената им дъщеря, и използването им за формиране на начални обвинения срещу Лаело Райх в Унгария, Рудолф Слански в Чехос­ловакия, Владислав Гомулка в Полша, Трайчо Костов в България, Ана Паукер в Румъния, че са англо-американски агенти още от го­дините на съпротивата. Така започва веригата от съдебни фарсо­ве. Всички, без процеса срещу Гомулка, завършват с десетки смър­тни присъди, изпълнени почти веднага след разигралите се „процеси“.

Това е „Разбиващ фактор” – най-крупната разузнавателна опера­ция от времето на студената война, планирана да предизвика съп­ротива в народните републики в Източна Европа, да ги откъсне от СССР и да ги вкара в орбитата на Запада, без да предизвика нова война.

Наред с това мащабно активно мероприятие, двете разузнавания не се отказват и от остри диверсионни операции. Почти пара­лелно с „Разбиващ фактор“ се провежда и сериозно прехвърляне по въздух и вода на диверсионни групи от албански емигранти, чиято задача е да организират въоръжена съпротива и сваляне режи­ма на Енвер Ходжа. Обсъждането на тази операция става през про­летта на 1951 г. в кабинета на началника на новосъздаденото ЦРУ — контраадмирал Роскоу Хилънкуотър. На съвещанието присъстват началникът на отдела за политическа диверсия Франк Уизнър и неговият заместник Франк Линдън. Несъмнено обаче, главните дейс­тващи лица са последните двама присъстващи — духовният баща на ЦРУ Алън Дълес и… съветникът от английското посолство и човекът за връзка между двете служби Ким Филби!

Тук се появява големият въпрос! Няма как Ким Филби, руски разузнавач на ръководен пост в английското разузнаване, да не знае за тези операции. По това време той ръководи отдела за работа срещу СССР и народните демокрации и отговаря за сътрудничество­то с американските служби. Няма начин като руски разузнавач той да не е информирал, и то подробно, своевременно и многократно, Москва. В своята автобиографична книга „Моята тайна война“ Филби сам пише за „албанската“ операция и за своето участие, довело до пълния й крах. А бившият служител на ЦРУ Майлз Купленд, лично познавал Филби, заявява, след като става известно, че той е в Москва, дословно следното: „Дейността на К. Филби в качеството на офицер за връзка между СИС и ЦРУ е довела до това всичките изключително обширни усилия на западните разузнавания в пери­ода от 1944 до 1951 г. да са били безрезултатни. Би било по-добре, ако ние въобще нищо не сме правили.“

Изниква въпросът: защо руснаците са се хванали на въдицата на Алън Дълес и не само са инициирали, но и активно са контроли­рали провеждането на всички тези процеси в Източна Европа?

Логичният отговор е само един. Процесите са обслужвали поли­тическите планове и интереси на Йосиф Висарионович Сталин и съветското партийно и държавно ръководство. Те не са се „хванали“ на активното американо-английско мероприятие. Напротив. Те са използвали тази схема по един чудовищен начин, за да не допуснат появата на каквото и да е самостоятелно и „националистическо“ мислене в ръководните среди на сателитите.

Справедливостта изисква историята да отговори. Още повече, че се „долавя“ силно и ясно ехото на тези операции почти 40 годи­ни по-късно — в събитията в СССР и Източна Европа от края на 80-те и началото на 90-те години!

Това може и трябва да стане и трябва да започне с нов и пъ­лен прочит на делото на Ким Филби в архивите на руското разузна­ване и на материалите по тези операции в английските и американските архиви без да се чака до 2020 година. И тогава историците ще трябва наистина да потърсят нови отговори на възникващите въпроси.

И независимо от твърдението, че историята се пише от побе­дителите, тя отново е длъжник на истината и справедливостта.

Защото очевидно е вярно определението, че в ра­зузнаването нищо не е така, както изглежда!

12 май 2014 г.

На снимката: Ген .Тодор Бояджиев с „Разузнавача на XX век“ — Ким Филби (вляво) на Арбанаси

   Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без разрешение от редакцията на БРОД за България

  „Брод за България”   ©2017 Всички права запазени.
Общи условия | Рекламирайте тук